Адв. Лилия Цончева участва като процесуален представител по дело C‑395/23 (Anikovi) пред Съда на Европейския съюз – преюдициално производство, образувано по запитване на Софийския районен съд.

Делото е от съществено значение за практиката по трансгранични семейни и имуществени отношения, тъй като разглежда въпроса кой съд е международно компетентен да разреши разпореждане с имущество на ненавършили пълнолетие деца в трансграничен контекст, когато децата имат обичайно местопребиваване в една държава членка, а притежаваните от тях недвижими имоти се намират в друга.

Особеният акцент в делото е поставен върху взаимодействието между Регламент (ЕС) 2019/1111 („Брюксел IIб“) и двустранен договор между държава членка и трета държава, сключен преди присъединяването към Европейския съюз, разглеждан през призмата на чл. 351 ДФЕС.

Казусът

Производството пред Софийския районен съд е свързано с искане за съдебно разрешение за продажба на идеални части от недвижими имоти, принадлежащи на ненавършили пълнолетие деца. Недвижимите имоти се намират на територията на България, а децата са руски граждани с обичайно местопребиваване в Германия. Именно тази трансгранична връзка с няколко държави поражда сложни въпроси относно международната компетентност и приложимата правна рамка.

Основният въпрос, поставен пред Съда на Европейския съюз, е дали компетентността за разрешаване на разпореждането с имуществото следва да се определи въз основа на местонахождението на недвижимия имот или съгласно правилата за компетентност при въпроси, свързани с родителската отговорност, а именно според обичайното местопребиваване на детето – в случая Германия.

В рамките на преюдициалното запитване Софийският районен съд поставя въпроси относно приложното поле на Регламент (ЕС) 2019/1111 („Брюксел IIб“), правилата за международна компетентност при производства, свързани с родителска отговорност, възможността за приемане на компетентност от определен съд, както и взаимодействието между правото на Европейския съюз и правилата за компетентност, предвидени в двустранен договор между България и Руската федерация, сключен преди присъединяването на България към ЕС.

Практическото значение на въпроса е съществено – когато дете, което живее в една държава членка и е гражданин на трета държава, притежава недвижимо имущество в друга държава членка, не е достатъчно да се установи само местонахождението на имота. Необходимо е да се прецени дали производството представлява въпрос относно недвижима собственост или попада в обхвата на правилата на Европейския съюз за закрила на детето и родителската отговорност.

Регламент „Брюксел IIб“ изрично включва в приложното си поле мерките за закрила на детето, свързани с управлението, запазването или разпореждането с имуществото на детето. Поради това Съдът на ЕС приема, че подобно производство не следва да се разглежда единствено като вещноправен въпрос, свързан с недвижим имот, а като мярка за защита на имуществените интереси на детето в рамките на родителската отговорност.

Решението на Съда на ЕС

В решението си по дело C-395/23 (Anikovi) Съдът на Европейския съюз разглежда два основни въпроса с важно значение за трансграничните семейни и имуществени отношения: първо, дали искането за съдебно разрешение за продажба на имущество, принадлежащо на ненавършило пълнолетие дете, попада в приложното поле на Регламент (ЕС) 2019/1111 („Брюксел IIб“) и второ – как се съотнася този Регламент с двустранен договор между България и трета държава, сключен преди присъединяването на България към Европейския съюз, когато двата режима предвиждат различни правила относно международната компетентност.

1. Разпореждане с имущество на дете като въпрос на родителска отговорност

Съдът приема, че искане за съдебно разрешение, подадено от името на ненавършило пълнолетие дете с обичайно местопребиваване в една държава членка, за продажба на притежавани от него идеални части от недвижими имоти, намиращи се в друга държава членка, представлява въпрос, свързан с родителската отговорност по смисъла на Регламент „Брюксел IIб“.

Причината е, че подобно разрешение не представлява обикновен вещноправен спор относно недвижим имот, а мярка за закрила на детето, свързана с управлението, запазването или разпореждането с неговото имущество.

Този извод е от особено значение за практиката, тъй като определя различен подход към международната компетентност. Когато предметът на производството е недвижим имот, първоначално би могло да се приеме, че компетентен е съдът по местонахождението на имота. В случаите обаче, в които имуществото принадлежи на дете и съдът трябва да разреши действие, което засяга неговите имуществени интереси, въпросът се разглежда през призмата на родителската отговорност и закрилата на детето, а не само през вещноправната връзка с имота.

Поради това Съдът постановява, че съгласно чл. 7, пар. 1 от Регламент „Брюксел IIб“ компетентни по принцип са съдилищата на държавата членка, в която детето има обичайно местопребиваване към момента на сезиране на съда.

Този подход следва основния принцип на Регламент „Брюксел IIб“, според който компетентността по въпросите на родителската отговорност следва да бъде възложена на съда, който е най-близо до житейската и семейната среда на детето и който е в най-добра позиция да прецени неговия висш интерес.

В този смисъл местонахождението на имуществото само по себе си не е достатъчно, за да обоснове международната компетентност на съда. Определящо значение има връзката на детето с конкретната държава и необходимостта решението да бъде постановено от орган, който може ефективно да защити неговите интереси.

2. Взаимодействието между Регламент „Брюксел IIб“ и двустранен договор, сключен преди присъединяването на България към ЕС

Особеното значение на дело C-395/23 се проявява при анализа на третия преюдициален въпрос — дали правилата за международна компетентност по Регламент „Брюксел IIб“ могат да бъдат ограничени или заменени от разпоредби на двустранен международен договор между България и трета държава, сключен преди присъединяването на България към Европейския съюз, когато този договор не е посочен в глава VIII от Регламента.

В случая въпросът е поставен във връзка с двустранен договор между България и Руската федерация, който предвижда различен подход към международната компетентност при определени производства, свързани с имущество на граждани на трета държава.

Още в уводната част на решението Съдът посочва, че делото се отнася до правила за компетентност, предвидени в двустранен договор, сключен между Република България и Руската федерация преди присъединяването на Република България към Европейския съюз, както и до приложението на чл. 351 ДФЕС и понятието за несъвместимост между международни задължения и правото на ЕС.

В заключението си по делото генералният адвокат J. Richard de la Tour също разглежда този проблем, като поставя акцент върху необходимостта да се установи дали двустранният договор предоставя права на третата държава, защитими по смисъла на чл. 351 ДФЕС. Генералният адвокат разглежда и въпроса дали подходът, основан на връзката между недвижимия имот и държавата по неговото местонахождение, може да бъде съвместен с логиката на Регламент „Брюксел IIб“, който поставя в центъра критерия за близостта до детето.

Съдът изрично припомня, че самият Регламент „Брюксел IIб“ отчита възможността държавите членки да имат международни договорни задължения, възникнали преди присъединяването им към Европейския съюз. В съображение 91 от Регламента е посочено, че за такива споразумения се прилага именно чл. 351 ДФЕС.

Поради това, когато двустранен договор между държава членка и трета държава е сключен преди присъединяването към ЕС и не е специално уреден от правото на Съюза, съотношението между този договор и нормите на ЕС следва да бъде преценено през призмата на чл. 351 ДФЕС.

Така делото поставя по-широкия въпрос за взаимодействието между единното прилагане на правото на Европейския съюз и международните задължения, поети от държавите членки преди тяхното присъединяване към ЕС.

3. Значението на чл. 351 ДФЕС

Ключовият въпрос, който Съдът разглежда, е дали третата държава – страна по двустранния договор – разполага с права, чието спазване може да изисква от съответната държава членка.

Самото наличие на двустранен договор, сключен преди присъединяването на България към ЕС, не е достатъчно, за да бъде автоматично изключено приложението на Регламент „Брюксел IIб“. Следователно националният съд не може да приложи автоматично правилата за компетентност по такъв договор, без да извърши анализ на условията по чл. 351 ДФЕС. Необходимо е договорът действително да предоставя права на третата държава, които могат да бъдат противопоставени на България като държава членка на ЕС.

Съдът подчертава, че чл. 351 ДФЕС не представлява общо изключение от действието на правото на ЕС. Неговата функция е да осигури баланс между:

• международноправните задължения на държавите членки към трети държави;
• принципа на предимство и ефективност на правото на Европейския съюз;
• необходимостта от правна сигурност при трансгранични отношения.

При установена несъвместимост между двустранния договор и правото на ЕС, която не може да бъде преодоляна чрез тълкуване в съответствие с правото на Съюза, чл. 351 ДФЕС допуска временно запазване на действието на международното задължение, доколкото това е необходимо за спазване на правата на третата държава. Това действие обаче не освобождава държавата членка от задължението да предприеме необходимите мерки за отстраняване на несъвместимостта.

Следователно чл. 351 ДФЕС функционира като механизъм, който позволява временно зачитане на определени международни задължения, като същевременно задължава държавата членка да предприеме действия за отстраняване на евентуалното противоречие с правото на Съюза.

4. Възможност за приемане на компетентност от българския съд въз основа на Регламент „Брюксел IIб“

Наред с анализа на чл. 351 ДФЕС и взаимодействието между Регламент (ЕС) 2019/1111 („Брюксел IIб“) и двустранния договор между България и Руската федерация, сключен преди присъединяването на България към Европейския съюз, Съдът на ЕС в дело C-395/23 (Anikovi) изрично посочва, че българският съд не е непременно лишен от възможност да приеме компетентност въз основа на самия Регламент.

Изходното правило остава, че компетентни по въпросите на родителската отговорност са съдилищата на държавата членка, в която детето има обичайно местопребиваване към момента на сезиране на съда. Това е така, тъй като производството попада в обхвата на родителската отговорност и е свързано със съдебен контрол върху действия, засягащи имуществените интереси на детето. Това общо правило обаче не е абсолютно. Съдът подчертава, че чл. 7, пар. 1 от Регламент „Брюксел IIб“ се прилага при спазване на специалните правила относно компетентността, предвидени в чл. 8 – 10 от Регламента. Поради това в определени случаи компетентност могат да имат и съдилища на държава членка, различна от тази по обичайното местопребиваване на детето.

Особено значение в този контекст има чл. 10 от Регламент „Брюксел IIб“, който допуска компетентност на съдилищата на държава членка, когато са изпълнени едновременно няколко условия:

• детето има тясна връзка с тази държава членка;
• носителите на родителска отговорност са постигнали доброволно съгласие относно компетентността или са я приели изрично в хода на производството, след като са били информирани за правото си да не я приемат;
• упражняването на компетентността е във висш интерес на детето.

Съдът прилага именно този подход към конкретния спор. Той посочва, че българският съд би могъл да приеме компетентност по Регламент „Брюксел IIб“, ако установи наличие на конкретна и съществена връзка между България и личните интереси на детето. В случая такава връзка може да бъде изведена от наличието на недвижимо имущество на територията на България, но тя не произтича автоматично само от местонахождението на имота. Необходимо е тази връзка да бъде оценена заедно с останалите обстоятелства по делото, включително естеството на исканата мярка и необходимостта от ефективна защита на интересите на детето.

Значението на решението за практиката

Решението по дело C-395/23 (Anikovi) има значение за широк кръг трансгранични производства, при които различни държави са свързани с местопребиваването на лицата, тяхното имущество и приложимата правна рамка.

На първо място, решението потвърждава, че разпореждането с имущество на ненавършило пълнолетие дете не следва да се разглежда единствено като вещноправен въпрос. Макар производството да е свързано с недвижим имот, неговият предмет не е само правото на собственост или местонахождението на имота, а необходимостта от съдебен контрол върху действие, което засяга имуществените интереси на детето.

Когато е необходимо съдебно разрешение за продажба, замяна или друго разпореждане с имущество на дете, производството попада в сферата на родителската отговорност и закрилата на детето, тъй като основната му цел е да гарантира, че имущественото решение е в негов висш интерес.

На второ място, делото предоставя важен практически ориентир за случаи, при които са налице едновременно няколко трансгранични елемента, например:

• детето има обичайно местопребиваване в една държава членка;
• притежава недвижимо имущество в друга държава членка;
• е гражданин на трета държава;
• между държавата членка и тази трета държава съществува двустранен договор, сключен преди присъединяването към Европейския съюз;
• необходимо е съдебно разрешение за продажба или друго разпореждане с имущество на детето.

В подобни хипотези не е достатъчно да се изследва единствено къде се намира недвижимият имот. Необходимо е да се анализира цялостната връзка между детето, държавите, засегнати от спора, приложимите правила на европейското международно частно право и евентуалните международни договорни задължения на държавата.

На трето място, делото има особено значение поради поставения акцент върху чл. 351 ДФЕС. Решението показва, че двустранни договори, сключени между държава членка и трета държава преди присъединяването към Европейския съюз, не могат да бъдат пренебрегвани автоматично, когато се прилага правото на ЕС.

Същевременно наличието на такъв договор само по себе си не е достатъчно, за да изключи приложението на правото на Съюза. Националният съд следва конкретно да прецени дали договорът предоставя права на третата държава, дали съществува реална несъвместимост с правото на ЕС и дали тази несъвместимост може да бъде преодоляна чрез тълкуване, съответстващо на правото на Европейския съюз.

Решението по дело C-395/23 очертава необходимия баланс между две основни цели – от една страна, гарантиране на предимството и ефективното прилагане на правото на ЕС, а от друга страна, зачитане на определени международни задължения, поети от държавите членки преди тяхното присъединяване към Съюза.

Този подход има по-широко значение за прилагането на правото на Европейския съюз в трансгранични ситуации, при които национални правни режими и международни задължения могат да взаимодействат с правилата на Съюза. Делото показва необходимостта националните съдилища да извършват конкретна преценка на приложимите правни източници, като гарантират едновременно спазването на международните задължения и ефективното действие на правото на ЕС.

Заключение

Решението по дело C-395/23 (Anikovi) представлява важен принос към развитието на практиката относно взаимодействието между националните международноправни задължения на държавите членки и автономното прилагане на правото на Европейския съюз.

То потвърждава, че при наличие на предходни международни договори с трети държави преценката по чл. 351 ДФЕС следва да бъде извършвана индивидуално и конкретно, като се анализира не само съществуването на такъв договор, но и неговото действително действие спрямо правото на Съюза.

По този начин решението очертава подхода, който националните съдилища следва да прилагат при разрешаване на потенциални конфликти между международни задължения и изискванията за еднакво и ефективно прилагане на правото на ЕС.